С дъщеря ми Лина (тогава на 8 години) сме сами в къщи. За мен е работен ден, а за нея: ваканция.
На мен ми се налага да подготвя документи за бъдещ проект, което изисква да отделя концентрирано време. Лина има нужда от забавление, внимание, интересни игри и занимания – по възможност с мама, защото сама според нея е скучно. Предишния ден отправям превантивно Аз послание, за да “подготвя почвата” и тя да е наясно, че предстои в следващите 2 дена аз и да работя, освен да се забавляваме заедно. В резултат на това, на сутринта тя е тъжна и намусена, бидейки с нагласата: “Днес ще ми е много скучно, защото мама е заета – това е досадно и неприятно!” - каза го точно по този начин, малко след като стана.
Първоначалната ми реакция е да се ядосам и да заявя разочарованието си от това, че нуждата ми от спокойно време за работа не е зачетена, а напротив – ще трябва да гледам нацупената физиономия на Лина, която пъшка драматично и отказва да се забавлява сама.
Все пак времето ме пресира и не е трудно да и се накарам, и да и наредя да ме остави сама, да си намери занимание в другата стая, да и напомня колко и е разхвърляна стаята и че вместо да скучае може да ми помогне с домакинската работа, да си оправи бюрото и т.н. и т.н.
Това с натякванията ние възрастните много добре го умеем, нали? :)
Вместо това стисвам зъби, за да не кажа неща, за които само след миг ще съжалявам, защото ще нажежат допълнително обстановката, поемам дълбоко въздух, и сядам до нацупената Лина, за да поговорим.
- Лина, виждам, че си тъжна и че ти се иска да си имаш компания в игрите и това е съвсем нормално и разбираемо. Иска ми се да споделя нещо с теб. Можеш ли да ме чуеш?
- Да (казва тя, гледайки ме леко подозрително).
Разказвам и за проекта и за това, защо за мен е важно той да стартира. Говоря с нея открито, така както бих говорила с възрастен свой приятел. Опитвам се да съм кратка, за да не я отегча. Тя ме изслушва, разбира ме, чува ме, но това не и помага да реши проблема със скуката и естествената и нужда да се забавлява - ТУК и СЕГА.
Тогава аз превключвам на АКТИВНО СЛУШАНЕ: “Мъчно ти е, че Ема я няма. Не се сещаш за нищо забавно. “Да”. Иска ти се да нямах работа и да се забавляваме заедно. “Да”. … Разбирам те напълно. Искаш ли да ти разкажа за дните, в които аз скучаех през лятото? - “Да”. И аз мразех дните през лятото, когато всички приятели са на море, или на село и освен да чета книги, друго интересно и забавно почти нямаше. И съвсем спонтанно се сещам и и разказвам за Христо, който единствен в града ни имаше ЛЕГО, няколко конструктора при това! Обожавах да му ходя на гости, за да строим заедно. След малко Лина извади своето Лего от шкафа, и забрави за скуката :)
Толкова е важно да проявяваме уважение и приемане към нуждите на детето. Да осъзнаваме, че те за него са точно толкова важни, колкото и нашите нужди са важни за нас! Тук и сега!
Често имаме усещането, че нямаме време за такива дълги разговори, а тези 10 минути ми осигуриха часове спокойна и фокусирана работа, с една щастлива Лина, която твореше на земята до мен :)
Автор: Елена Анастасова
Comments